Константин Бальмонт Возглас боли Зов от болка

„ВОЗГЛАС БОЛИ”
Константин Дмитриевич Бальмонт (1867-1942 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ЗОВ ОТ БОЛКА

Аз – зов от болка, аз – вик в тъга.
Аз – камък, паднал насред река.

Аз – стрък приведен в потаен мир.
Аз – образ бледен под водна шир.

Аз лек съм призрак, в два свята жив.
Аз – взор към приказка. Поглед див.

Аз – знак заветен, и само с мен
зовеш сърцето: „Към свят свещен!”


Ударения
ЗОВ ОТ БОЛКА

Аз – зОв от бОлка, аз – вИк в тъгА.
Аз – кАмък, пАднал насрЕд рекА.

Аз – стрЪк привЕден в потАен мИр.
Аз – Образ блЕден под вОдна шИр.

Аз лЕк съм прИзрак, в два свЯта жИв.
Аз – взОр към прИказка. ПОглед дИв.

Аз – знАк завЕтен, и сАмо с мЕн
зовЕш сърцЕто: „Към свЯт свештЕн!”

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Константин Бальмонт
ВОЗГЛАС БОЛИ

Я возглас боли, я крик тоски.
Я камень, павший на дно реки.

Я тайный стебель подводных трав.
Я бледный облик речных купав.

Я легкий призрак меж двух миров.
Я сказка взоров. Я взгляд без слов.

Я знак заветный, – и лишь со мной
Ты скажешь сердцем: „Есть мир иной”.




---------------
Руският поет-символист, литературен критик, публицист и преводач Константин Балмонт (Константин Дмитриевич Бальмонт) е роден на 3/15 юни 1867 г. в с. Гумнишчи, Владимирска губерния, в дворянско семейство. Първите му отпечатани стихотворения са в сп. „Живописное обозрение” през 1885 г. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1886-1887 г.), но е изключен за участие в студентски вълнения. През 1906 г. емигрира във Франция, през 1913 г. се връща в Русия, но скоро отново напуска страната. Автор е на над 35 стихосбирки, между които „Сборник стихотворений” (1890 г.), „Под северным небом” (1894 г.), „В безбрежности мрака” (1895 г.), „Тишина” (1898 г.), „Горящие здания” (1900 г.), „Будем как солнце” (1903 г.), „Только любовь” (1903 г.), „Литургия красоты” (1905 г.), „Фейные сказки” (1905 г.), „Злые чары” (1906 г.), „Стихотворения” (1906 г.), „Жар-птица” (1907 г.), „Песни мстителя” (1907 г.), „Три расцвета” (1907 г.), „Хоровод времён” (1909 г.), „Зелёный вертоград” (1909 г.), „Звенья. Избранные стихи. 1890-1912” (1913 г.), „Белый Зодчий” (1914 г.), „Ясень (Видение древа)” (1916 г.), „Сонеты Солнца, мёда и Луны” (1917 г.), „Перстень” (1920 г.), „Семь поэм” (1920 г.), „Солнечная пряжа” (1921 г.), „Гамаюн” (1921 г.), „Дар земли” (1921 г.), „Светлый час” (1921 г.), „Песня рабочего молота” (1922 г.), „Марево” (1922 г.), „Под новым серпом” (1923 г.), „Моё – ей (Россия)” (1924 г.), „В раздвинутой дали” (1929 г.), „Соучастие душ” (1930 г.), „Северное сияние” (1931 г.), „Голубая подкова” (1937 г.), „Светослужение” (1937 г.) и др., на 20 книги с проза, на книги с мемоари, филологически трактати, историко-литературни изследвания, критически есета и с преводи от над 15 езика. Живее в различни страни, сътрудничи на литературни издания във Франция, Германия, България, Литва, Латвия, Полша, Чехословакия, Естония, Италия, САЩ и др., чете лекции в Сорбоната, обикаля света. През 1929 г. живее в България и превежда български народни песни, които издава през 1930 г. в книгата „Златен сноп на българската поезия” („Золотой сноп болгарской поэзии”). Умира в предградието на Париж Нуази ле Гран на 23 декември 1942 г.